Еразъм

Събудих се и всичко изглеждаше различно. Vanilla Jenivier е последната поръчка от снощи. Натрошен лед. Спомени за Бейлис в България. "Предпочитам Бейлис." Една голяма шумна гара е в главата ми тази сутрин.

"Wake up" на Morgan Page оглася стаята ми и осъзнавам, че след два месеца онази неприятна песен с припев "Destination Unknown" отново ще бъде валидна с целият си текст.

Снощи с Барбара(момиче от слънчев Рим) си говорихме в една незабравима кръчма как всеки ден от тук си заслужава да бъде описан. Тя си беше обещала да си води дневник, а аз си бях обещала да си водя блог. Две неизпълнени обещания.

Няма време за такива неща, нали? Но са важни намеренията, а не крайният резултат в нашето общество.

В това потресаващо място, от чийто таван висяха кукли на бебета с извадени очи и ръце, ние с ужас изчаквахме последните 10 минути, в които да се пренесем на по-добро място.

Когато... внезапно покрай мен мина Елвис Пресли. Бакембарди, леопардово палто, извит мустак и сомбреро. В тази прекрасна "дупка" щеше да пее този елемент, който беше успял да комбинира минимум 3 стила.

Масата избухна в смях, когато започна да брои на микрофона на местния език, а пропя на френски.

3 минути по-късно залогът беше в действие.. А аз отидох да поръчам на този мултикултурен индивид песен на Beyonce. Фабиен(50% французин, 50% италианец) не можеше да повярва на очите си, с каква сериозност договаряхме бъдещото изпълнение.


Така и не го дочаках, 5 минути по-късно излетяхме навън, за да се озовем в една тъмна, празна и валежна нощ в Гент. Празните улици и липсата на чуждестранни студенти ясно напомняха, че тази вечер бяха излязли само най-изостаналите от местните индивиди.


Група от медицинското братство мина покрай нас, внезапно няколко бели манти се търкаляха по земята. Беше време просто да приключим тази вечер. Очевидно сесията започва, очевидно Еразмус приключва.

Очевидно всичко има срок за годност. И ето, днес... след като пропускам лекция при абсолютен прототип на Моби, стоя с чаша кафе, каня светлината в стаята си и се връщам някъде назад в годините, щом ще подчертавам учебниците с маркери.


Едно хубаво объркано чувство е настанало в мен. Като момент, в който излизаш просто извън онази леко криволичеща линия на обичайните си дни. Като момент, преди излитането на самолет. Като носталгия към място, което още не си напуснал. Което няма да забравиш, дори с всичките парадокси, които ти е донесло.

А на нашата улица слънцето спи.... И всичко си заслужаваше. От първия, до последния ден. От най-кулминационния приятен до най-кулминационния неприятен момент. Тук никога не си константата. Тук ставаш живота на постоянната променлива.