А един град ми разказваше тайната си... Идеята за туризъм на място, което чувствам като свое дойде без покана. Рахождах се с картата, търсейки един ирландски ресторант. И за първи път вървях бавно, спокойно… Без да мисля дори къде отивам. Няма срещи, няма изпити, времето този път е спряло не само в този град, а и в мен.

Отивах към Сейнт Баафс, където група туристи бързаше да се скрие от идващия дъжд. Но дъждът не ме вълнуваше. Той беше някъде в бъдещето и там щеше да си остане, не трябваше да мисля за него. Вървях в малките, тъмни улички, а над мен облаците се нижеха по-бързо от всякога. Тъмни облаци от памук. Остри връхчета на къщи и катедрали, стояха безмълвни, непомръдващи, сякаш си бяха обещали да оставят този град да разказва приказката си.

Площадът на Сейнт Баафс беше малка театрална сцена. На петдесетия ден от Великден бе празник и това се усещаше. Подминах филхармонията, където се чуваха нежните звуци на пианото, а огромната порта беше отворена… канеше шумът от улицата да утихне, да спре и да слуша. На края на улицата грееше светлина, а наляво цигулката от площада отново стигна до мен. Минаваха файтоните, хората, времето.

Върнах се назад. И нищо друго нямаше смисъл освен този момент. От колко време не съм живяла в „сега“… Какво се е случило с мен, та трябваше да попадна в една приказка, за да объркам всичко, да загубя всеки сценарий, за да разбера, че ако знаеш края на пиесата, вече си загубил удоволствието от цялата развръзка?

Дъждът заваля. И просто го оставих да ме мокри, докато не стигнах Воройт. Скрих се под покрива и просто гледах дъжда. Срещу мен орнаментите на една сграда разказваха цяла история. Пред мен една възрастна двойка ми се усмихна. Съучастнически. Те бяха попаднали на същата сцена. Стоях така… и се сетих за онзи филм, популярен, момичешки.
За „момичето“ стоящо край Сена, как някой й помаха от лодката, плаваща по реката. Сега може би единствено това липсваше. И ето… пред мен мина един автобус, скучен, жълт, както винаги. Но от него ми махнаха две деца. Какво ставаше с моя ум….
Сам ли беше започнал да пише сценария този път… И защо реалността му се връзваше и материализираше всяка мисъл.

Защото май днес вярвах във себе си. Защото… може би трябваше да дойда тук, за да повярвам просто в себе си? Колко поетично…

Може би просто заобичах отново…. Улиците, Файтоните, Песента на камбаните, Магазините с шоколад, Осветените топли барчета, наредени по улиците. Колко театрално? Къде е Чичо Шекспир да разтълкува изкривено ли виждам света? А кого да подкупя, подмамя да направи неизлечима и силна магия, да не се връщам дори за минутка, към малодушната прозаичност… А ако тези моите пет сетива не са се побъркали, загубили контекст и смисъл… Кажи как да ги запазя така: да усещам в безкрайност, в грандиозна моментност и в цялото царско величие на тихата разказваща приказка… как се усмихвах в дъжда.

13.06.2011